Дарби слезе в кухнята и сложи кафеничето с цикория. Синият циферблат на микровълновата печка показваше шест без десет. Тъй като не обичаше да пие, за Дарби животът с Калахан бе непрекъсната борба. Нормата й беше три чаши вино. Нямаше нито юридическа диплома, нито разрешение да практикува право, нито пък работа и не можеше да си позволи да се напива всяка вечер и да спи до късно. Освен това тежеше петдесет и пет килограма и имаше намерение да си запази теглото. А Калахан можеше да си позволи да не се ограничава в нищо.

Тя изпи цяла каничка ледена вода и си наля голяма чаша гъста цикория. После се качи по стълбите, светна лампите и се шмугна обратно в леглото. Дарби щракна с дистанционното управление и изведнъж на екрана се появи президентът. Седнал зад бюрото си, изглеждаше някак странно, облечен в кафява жилетка и без връзка. Извънредно съобщение по Ен Би Си.

— Томас! — плесна го по рамото тя. Никакво движение. — Томас! Събуди се! — Тя натисна копчето и звукът се усили. Президентът поздрави с „Добро утро“.

— Томас! — Дарби се наведе напред.

Калахан изрита чаршафите, седна в леглото и затърка очи да проясни погледа си. Тя му подаде кафето.

Президентът трябваше да съобщи една трагедия. Очите му бяха уморени, а видът тъжен, но плътният баритон внушаваше доверие. Пред себе си имаше бележки, но не ги поглеждаше. Отправи очи към камерата и обясни на американския народ ужасяващите събития, случили се през нощта.

— По дяволите, как е възможно? — профъфли Калахан.

След като съобщи за смъртта на двамата съдии, президентът се впусна в прочувствена жалейна ода за Ейбрахам Розенбърг. Истинска легенда, нарече го той. Не беше лесно, но президентът успя да запази сериозно изражение, докато сипеше хвалебствия за знаменитата кариера на един от най-омразните хора в Америка.

Калахан се ококори със зяпнала уста, а Дарби застина на крайчеца на леглото.

— Ама че трогателно! — процеди презрително тя.

Президентът обясни, че е бил информиран от ФБР и ЦРУ и че според тях двете убийства са свързани. Той самият е наредил незабавно и най-щателно разследване и отговорните за това престъпление ще бъдат изправени пред правосъдието.

Калахан седна и се уви в чаршафа, после примигна няколко пъти и прокара пръсти през рошавата си коса.

— Розенбърг? Убит? — промърмори той и се втренчи в екрана. Замъгленото му съзнание се бе прояснило незабавно и макар болката да беше някъде там, той не я усещаше.

— Тоя номер с жилетката е направо страхотен — отпи от кафето Дарби.

Оранжевият грим лъщеше по лицето на президента, а всяко косъмче в посребрената коса беше внимателно пригладено. Изключително хубав мъж с гальовен глас — и това му бе помогнало да преуспее в политиката. Президентът сбърчи чело и видът му стана още по-тъжен, когато заговори за близкия си приятел, съдията Глен Дженсън.

— Кинотеатър „Монтроуз“, в полунощ — повтори Калахан.

— Къде е това? — запита Дарби.

Калахан бе завършил право в Джорджтаун.

— Не съм съвсем сигурен, но май е някъде в квартала на педитата.

— Той педи ли беше?

— Говореше се. Явно е бил. — Двамата седяха на края на леглото, преметнали чаршафите върху краката си.

Президентът обявяваше едноседмичен национален траур. Полуспуснати знамена. Затваряне на федералните учреждения утре. Подготовката за погребенията е в ход. Той продължи да дърдори още няколко минути, все така тъжен, дори стреснат, по човешки разстроен и въпреки това истински президент, човекът, който явно държи нещата в свои ръце. Раздели се с публиката си с типичната усмивка на добрия дядо, внушаваща пълно доверие, мъдрост и сигурност.

На моравата пред Белия дом се появи репортер на Ен Би Си и запълни празнините в информацията. От полицията няма съобщение, но за момента, изглежда, няма и заподозрени, нито пък някакви улики. Да, и двамата съдии са били под охраната на ФБР, откъдето няма коментар. Да, кино „Монтроуз“ се посещава предимно от хомосексуалисти. Да, срещу двамата е имало много заплахи, особено срещу Розенбърг. И може би преди разследването да приключи, списъкът на вероятните извършители ще стане твърде дълъг.

Калахан загаси телевизора и пристъпи към балкона. Утринният въздух ставаше все по-тежък.

— Заподозрени няма — измърмори той.

— Идват ми наум поне двайсетина — заяви Дарби.

— Да, ама от къде на къде в такава комбинация? Розенбърг е ясен, но защо пък Дженсън? Защо не Макдауъл или Янт? И двамата са много по-последователни либерали от Дженсън. Просто няма логика. — Калахан седна на един плетен стол до балконската врата и разроши коса.

— Ще ти донеса още кафе — рече Дарби.